“Човешкото развитие никога не спира, освен ако самите ние не решим да го спрем.”

Пламен Русев, випуск 1991 година, първият възпитаник на гимназията приет с пълна стипендия в Харвард, САЩ.


Много хора биха казали че съм успял, тъй като съм завършил Харвард, доста съм попътувал по света, говоря седем езика, станал съм адвокат и съм практикувал в големи американски кантори, а сега отново променям постепенно професията си към такава, която ще ми позволи да съм в услуга на човешкото развитие. Всички тези обаче са „външни белези“ на успеха, за които научаваме още като малки и към които често ни тласкат амбициите или страховете на родители, роднини, приятели, общество.

Независимо от това как изглеждат нещата „на повърхността“, почти е невъзможно да знаем какво е вътрешното преживяване на един човек, как той усеща контакта си с живота и с хората около него, освен ако той не го сподели с нас. За това, от доста време вече не гледам на тези външни белези като индикация за това дали един човек е успял. Защото, до голяма степен, за мен успехът не е някакво статично състояние, което се достига и, веднъж там, от което вече не мърдаме.

Напротив, успехът според мен е нещо много по-динамично и дори самата дума (или поне стандартната й интерпретация) създава усещането за някакъв край, което идва след най-желаните постижения. А ако наистина достигна този край, това за мен ще означава, че съм решил да се отдръпна от истинската динамична същност на живота. В този смисъл, следните думи на Ралф Уолдо Емерсън добре описват моето усещане и отношение към успеха:

How do you measure success? To laugh often and much; to win the respect of intelligent people and the affection of children; to earn the appreciation of honest critics and endure the betrayal of false friends; to appreciate beauty; to find the best in others; to leave the world a bit better whether by a healthy child, a redeemed social condition, or a job well done; to know that even one other life has breathed because you lived this is to have succeeded.”(Как измервате успеха? Като се смеете често и много; като спечелите уважанието на интелигентните хора и обичта на децата; като спечелите оценката на честните критици и преодолеете предателството на фалшивите приятели; като оценявате красотата; като намирате най-доброто в другите; като оставите света след вас малко по-добър, било то като имате здраво дете, добро социално положение, или работа, която вършите добре; ако знаете, че дори един друг живот е бил създаден, защото вие сте живяли, ще означава, че сте успели.)

Истината е, че дори когато бях приет в Харвард в далечната 1991 година, не усетих това като успех (макар и да не отричах, че това можеше да бъде интерпретирано така). По-скоро изпитах едно огромно облекчение за това, че усилията ми се разрешиха по този начин и бях изпълнен с огромно любопитство и вълнение да се потопя в един свят, който познавах само задочно и теоретично – чрез книги, филми, слухове и фантазии.

Всъщност, аз свързвам усещането за успех най-вече с вътрешното преживяване на един човек, изхождайки от себе си – дали съм удовлетворен от това, което имам в живота си в този момент, дали мога да приема нещата (дори и трудните) с благодарност или поне без да роптая, дали имам едно общо усещане за спокойствие и пълнота. И тъй като всички тези усещания чисто и просто не могат да са константи – понякога ги усещам наистина силно, понякога не толкова, а в някои дни изцяло мога и да загубя контакт с тях – за това и успехът за мен е толкова динамично преживяване.

В такъв смисъл, въпросът „Как се успява навън?“ всъщност за мен придобива много по-различен смисъл – единственият смислен успех става само вътре в самите нас, независимо от средата (социална, културна, политическа, географска, и т.н.), в която се намираме. Защото дори и външните мерки на успеха да са различни на различни места по света, където и да отидем, ние винаги донасяме със себе си там цялата си истинска същност, която не се променя от външните обстоятелства (макар че често реагира по различен начин на различните външни обстоятелства).

В този контекст, един от най-ценните ми житейски уроци е свързан с осъзнаването на това, че човешкото развитие никога не спира, освен ако самите ние не решим да го спрем. И че това развитие е един много органичен и често непредсказуем процес, който постоянно ни кани да култивираме търпение, щедрост и благост (compassion) към себе си (и към хората около нас), за да можем да присъстваме по-пълно, истински, осъзнато и ангажирано в живота и във взаимоотношенията си.

Приемането на този непрестанен процес също така ми помага да видя, че личният опит не може да замени дори и най-добронамерените съвети и предупреждения, и че този опит е най-ефективният начин да опозная себе си и света в който живея. В този смисъл, най ценната подкрепа, която можем да дадем на един човек е да му позволим да направи собствените си грешки, без да му натякваме, че сме го предупредили а, вместо това, да му покажем, че го приемаме и обичаме независимо от грешките му, тъй като те са неизбежна част от развитието му. Едно такова отношение, което не е лесно, но пък и не е невъзможно да се култивира, наистина би променило коренно света ни днес.

About Аз и медиите

Електронно издание за хората и случките на общността "Ромен Ролан"