Калина Стефанова, 11 клас, стипендиант на програмата “Обучение на ученици във Великобритания и САЩ” за една малка част от преживяното през първия срок в новото й училище.
Според Пиер Дако, психологията е училище за самочувствие, самообладание и душевно спокойствие. Може би това е било част от подбудата ми да уча психология тази година. Или може би привлекателната възможност да разбера защо хората се държат по определен начин. Не отричам и дяволитата фантазия да чета мислите на околните, но се надявам тя да е била само подсъзнателен подтик. Но когато ти предложат стипендия за една година в Англия, се опитваш да се възползваш максимално от шанса. Е, това се опитвам да направя и аз.
Като предмети за тази година избрах да уча още английска литература, немски език, математика. Спирам се на психологията, защото тук в България нямаме шанс да я изучаваме толкова задълбочено, което автоматично я направи най-интересният предмет, за който наистина се вълнувам от самото начало.
Психологията от доста време ми се струва привлекателна наука. Колко готино би било да мога да дам научно обяснение за детинското си поведение понякога! А само ако можех да разбера какво е подтикнало престъпника към действията му! Малко амбициозно, но това съм си аз.
Отидох в Акуърт (Ackworth School), Англия, с подобни очаквания и не останах разочарована. В първия час гледаме видео за Чарлз Уитман. Мъжът убива жена си, майка си, застрелва 16 случайни жертви и ранява още 32-ма, преди самият той да бъде застрелян от полицията. Доста шокиращ случай, който е по-сложен отколкото изглежда. От видеото става ясно, че Уитман започва да стреля като малък, за да угоди на баща си, който често го подлага на насилие. По-късно става военен, където отново се сблъсква с насилието като начин за справяне с проблемите. И не по-маловажно, при аутопсията е открит тумор в мозъка му.
Нашата задача е да обсъдим постъпката на Чарлз Уитман и да решим дали според нас той е виновен. Това беше въведението към първата ни тема: различните подходи в психологията. С един случай учителят ни показа как поведението ни зависи от много различни фактори (детството ни, биологични аномалии, самовнушение), които ние ще се научим да оценяваме.
През първия месец и половина материалът, който трябваше да покрием, далеч не беше толкова интересен, но признавам, че първият урок си беше свършил работата. Беше ми хванал интереса и очаквах с нетърпение отново да се захванем с интересните (но и леко брутални) случаи. Преди това трябваше да се запознаем с езика на психологията. А за да затвърдим знанията си, трябваше сами да подготвим, проведем експеримент и да го представим на останалите, като оценим силните и слабите му страни. Това ме убеди колко трудна всъщност е психологията и до колко малка част от нея сме се докоснали.
Това също така ми даде възможност да открия проблем в образованието в Англия. Докато представяхме проектите си, другите ученици бяха видно притеснени. Не бяха си пробвали презентациите и разчитаха единствено на слайдовете си. Оттам идваха и грешките им: гледаха към дъската, а не към аудиторията; четяха, а текстът на слайдовете ме разсейваше допълнително. Учителите, както винаги позитивни, не направиха коментар върху проблемите с презентирането, а се фокусираха върху силните страни на съдържанието. Точно тогава наистина оцених образованието, което получаваме в България. Критичните бележки, които съм получавала са ми помогнали да науча основните умения за правене на презентация, а опитът ми от състезанията по ораторство, ми даде необходимото самочувствие.
През втората половина на срока започнахме да се занимаваме с оценяване на други експерименти. В часовете с господин Баучър разглеждахме Станфодския затворнически експеримент на Зимбардо, както и експеримента на Станли Милграм, известни като най-неетичните психологически експерименти. С г-жа Бати разглеждахме теории за устройството на паметта и психолозите, които са ги изследвали. Но общото между различните часове е, че винаги трябва да оценяваме проучването. Точно това е разликата между начина на учене в България и този в Англия. Тук ние се фокусираме върху наизустяване на голям обем информация, която не винаги знаем как да прилагаме, а в Англия учим по-малък обем информация, който постоянно прилагаме на практика.
След тези три месеца все още не мога да чета мислите на хората. Но въпреки това голямо разочарование, се научих на нещо почти толкова полезно – да гледам по-критично на нещата и да ги оценявам от повече страни, защото нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Научих се да намирам практическото приложение на знанията си. И въпреки, че не съм всеки ден под заплаха да бъда изпитана, разбрах колко важно е да преговаряш. А за четенето на мисли ще почакам още 6 месеца.
Б. ред Благодарим на Калина за отделеното време, за да пише за списанието ни и й пожелаваме успех на Острова. Това е линк към страницата на катедрата по психология в училището, в което учи Калина.
Leave a Reply