Здравейте, казвам се Десислава Иванова (за повечето хора Деси или Дисислаа) и през далечната 2002 г. бях в 8. Е! клас в ГПЧЕ „Ромен Ролан“. След това бях в 9., 10., 11. и 12. Е, после в университет, на работа и сега пиша този текст. Паралеклите с буква „Е“ винаги са били удивителни – не заради комбинацията от езици – френски и английски, а заради много други неща (ако сте Е клас и четете това, знаете за какво говоря!). Към днешна дата съм на почти 27 години и за мен Гимназията беше преди цяла вечност. Но също така беше и вчера. И продължава да е и днес.
На първия учебен ден ми казаха, че ще бъда „Г“ клас. Тъкмо започнах да се запознавам с бъдещите си съученици и се оказа, че има объркаване – може би най-щастливото в живота ми. Тогава много се разстройх от това – не е лесно да си на 13 години, от далечен малък град в Северна България, тъкмо да си се престрашил да се запознаеш с някого и да трябва да започнеш отначало. Всъщност беше един от най-страшните моменти в живота ми. Докато не срещнах тях – Пролет, Лора и Петя, едни от най-близките ми хора до ден днешен. Хора, с които съм преживяла и продължавам да преживявам много. Хора, от които съм била разделена, но никога не съм била истински далеч. Аз и Пролет измислихме първата си пиеса в „Принс Хамбургер“ и я представихме, заедно с други съученици в Деня на самодейността (през 2004 г.?) Беше някаква безумна смесица от приказки със съвременен twist, или поне така е останало в главата ми. Прекарала съм доста поредни лета в апартамента на Лора в Бургас, а благодарение на Петя успях да се справя с математиката, която определено не ми е силата.
Тръгнах да пиша, без да знам какво конкретно искам да споделя – Гимназията завинаги остава част от всички нас. Помня рождения ми ден, когато момичетата бяха помолили моят teenage crush (БФС – Баткото от Физкултурния Салон, не му знаех името и го наричах така) да ми подари торта, часовете по биология на френски, в които всеки трепереше да не бъде изпитан, Свети Валентин, когато всички получавахме много валентинки, защото ги продавахме, всяко междучасие в лавката за сандвичи с шунка и краствичка, кренвиршка или бутер баничка, турнирите по тенис на маса на момчетата, бягането от час и ходенето на кафе в „Скейтърското“ (това не препоръчвам да се прави, но в крайна сметка на почти всеки се случва поне веднъж). Не съм от хората, които говорят за това време като за „златните си години“, защото вярвам, че най-доброто за всекиго тепърва предстои, но ГПЧЕ „Ромен Ролан“ ми даде много повече, отколкото университетът и всяко друго място, на което съм попадала. Гимназията ме превърна в човека, който съм днес, запозна ме с прекрасни хора и ме вдъхнови да следвам мечтите си. Дори след завършването съдбата продължава да ме среща с хора от Езиковата. Някои от тях съм виждала по коридорите в ученическите си години, на други дори не съм знаела имената (нито те моето), но във вселената съществува притегателна сила, която ни събира, и днес съм близка с много от тях.
В момента работя като копирайтър в рекламния отдел на българска компания, опитвам се да съм сладкарка след 18 ч. и пиша текстове за сайт през останалото време. Искам да правя всичко и денонощието да беше поне 30 часа. Все пак и така, когато човек има желание, нещата се нареждат – просто се научаваш на multitasking J.
За 50-ата годишнина на училището искам да кажа на всички настоящи и бъдещи възпитаници следното (миналите си го знаят):
Сега е времето да търсите, да бъркате, да откривате, да опитвате, да се проваляте, да опитвате отново и да се проваляте по-сполучливо J. Падайте, ставайте, слагайте лепенки на одрасканите места и продължавайте – в крайна сметка ще стигнете, закъдето сте тръгнали – честна роменроланска!
Leave a Reply