РАВНОСМЕТЪЧНО ПРЕДНОВОГОДИШНО

Донка Матеева, преподавател по български език и литература, за връзката между  матурите, учителските неволи и театъра.

 ♥ ♥ ♥

Около Нова година (“Нова” с малка, “година” с главна буква!) обикновено се правят равносметки. И често те натъжават. Защото между замисъл и реализация има пропаст – замисълът се движи в сферата на идеалното, а реализацията му винаги се диктува от реалността.

Влизам в час със страхотни идеи за урока, но те се оказват “страхотни” само в моето съзнание. Учениците са имали друг час преди мен, развълнувани са от нещо (или нищо не са имали, просто са си развълнувани), шушукат разпалено, докато, станали на крака (от уважение?), ме поздравяват, аз усещам как май и този път “страхотният” замисъл ще се удари в стената на актуалните емоции, които си търсят път в пространството на класната стая.

Какво да правя? От МЕН зависи. Нали учителят е “върховният господар” на четиресетте (Внимание! Според най-новия речник е “че-ти-ре-сет-те”!)? ТОЙ решава. Да разреша ли да се “изпусне парата”, или да карам “по същество”? Та нали след по-малко от година ни предстои МАТУРА, държавен зрелостен изпит, а щом е “държавен”, значи е много отговорен. А ние сме отговорни хора, нямаме право на провал, защото авторитетът на училището трябва да се защитава от всеки випуск – досега всички преди нас са се справили на ниво… (Поздравления! Наистина! Най-искрено!) От друга страна, ако не успея да ги привлека за работата в часа, ще трябва сама да свърша всичко. Случва се и това – учениците са различни, нагласите им са различни, часовете – също.
Но ни предстои матура. Емоциите този път ще почакат. Ще се правя (ама и аз съм един учител по почтеност!), че не забелязвам вълненията, и ще карам “по същество”. Учениците също “ще се правят”. Понякога им казвам, че са усвоили виртуозното умение да пазят тишина, да гледат сериозно, сякаш са изцяло отдадени на урока, да слушат, без да чуват. (Май са готови за живота…) Ето го техният начин да се “спасят”. Да си отличник по всичко – това като че ли остана в миналото, но и днес  родителите го изискват, учителите го изискват, системата го изисква… Предстои ни матура!
Емоциите обаче не винаги искат “да чакат” – понякога просто избухват. (Тогава се питам познаваме ли всъщност децата си.) Оставям ги известно време (това е по-добре за моята работа, ще започна “на чисто”), понякога от мен се иска да взема страна. Аз съм възрастен човек, ще подходя етично (но дали докрай честно?), ще обясня, че няма абсолютни стойности – нито доброто, нито злото са абсолютни, макар че на децата им се струва така, и ще се опитам да намеря връзка между вълненията им в момента и конкретното художествено произведения, предвидено за часа (аз имам тази възможност, но как ли се справят колегите по физика, например?), защото учебният материал е много, пропуските са големи, предстои НИ матура, аз трябва да пиша в материалната книга ТОЧНО това, което съм записала в разпределението и което правя в часовете (поемем цялата отговорност, че не ми се получава!).

Понякога се чувствам глупаво. Мисля си за моделите на поведение, които им предлага всеки един от нас, за скъсаната връзка между образованието и живота, за това дали ги изпращаме, готови да се справят с предизвикателствата в света…

***

Затова ги водя на театър.