Г-жа Ирена Личева разговаря с г-н Кънчо Матев, директор на гимназията от нейното създаване през 1966 до 1993 година.
♥ ♥ ♥
Господин Матев за мен не е само създателят на „Ромен Ролан” или „бившият директор”. Той е от онези Личности, които, ако ги срещнеш, оставят завинаги следа в живота ти. От гимназията си тръгна с най-голямата награда, която може да получи един директор – любовта на ученици, учители и родители.
Казват, че Добрият Лидер управлявал с властта на авторитета, а не с авторитета на властта. Харесвам тази теза, от рубриката „преживяно” е.
Ето какво сподели г-н Матев за читателите на списание “Трейдмарк”.
ИЛ: Гимназия „Ромен Ролан” днес – припознавате ли в нея Вашето училище?
КМ: Аз напуснах гимназията преди почти 20 години. Оттогава много неща се промениха у нас, в това число и в образованието, в структурата, в състава на общоучилищния колектив, в задачите, които се поставят пред училището. Но и днес гимназия „Ромен Ролан” е елитното учебно заведение не само в Стара Загора, а в областта и страната. Надявам се, че са живи духът и стремежът да се върви напред. Мнозина от вчерашните възпитаници на гимназията днес са на местата на своите учители. Вярвам, че призивът на нашия патрон – „да пръскаме светлина” – все още е водещ в дейността на учителския колектив.
ИЛ: За началото е говорена много. Кажете ни друго, кажете ни кога усетихте, че училището застава на пистата за излитане? Кой беше знакът?
КМ: Гимназията премина по време на своето съществуване през много изпитания. Колективът от учители и ученици бе в постоянно движение в буквалния и в преносния смисъл. Съдете сами: 6 училищни сгради приютяваха за определен период гимназията. Сигурно това е едно от най- пътуващите училища в града. Много скептицизъм, страх, но и много очаквания съпровождаха новооткритата езикова гимназия. Не може еднозначно да се посочи кога гимназията зае своето достойно място сред учебните заведения в града. Нека посоча само някои на пръв поглед незначителни изяви на нашите ученици, които обаче подсказаха техния голям потенциал:
Още през първата си година – учебната 1966/1967, когато в гимназията приехме 150 ученици, разпределени в 6 паралелки (2 в 8 редовен и 4 в подготвителен клас) – на градската олимпиада по математика за 8 клас нашите представители от 8 редовен клас заеха 2, 3, 4 и 5 място. (Пред нас се подреди само Владимир Заманов, V ОУ, бъдещ доцент, ръководител на филиала на ВМИ, на НТС Стара Загора.)
Същата година по време на прегледа на строевата подготовка и маршовата песен, който се провеждаше по паралелки, и шестте паралелки се класираха в първата десетка, като първо място зае 8 „б” редовен клас от първия випуск.
Последва фестивалът на ученическата художествена самодейност, на който учениците от „”Ромен Ролан” заеха седем първи и едно второ място.
На окръжните състезания по лека атлетика за младша възраст гимназията се класира на трето място (след две училища от Казанлък).
С всички тези постижения гимназия „Ромен Ролан” заяви за себе си. Заговори се за нея. Трудното обаче предстоеше. През 1970 г. завърши първият випуск, първите две паралелки. Предстояха кандидатстудентски изпити. (Тук малко нескромно искам да заявя, че нямах никакво съмнение относно представянето на нашите зрелостници и го бях заявил пред градските власти и партийният комитет). Резултатите надминаха всички очаквания: от 52 ученици на първо и второ класиране бяха приети 46 във ВУЗ, като в следващите класации бяха приети още 5 (4 души във ВУЗ и един в ПВУЗ).
Гимназията не просто съществуваше. Тя зае своето лидерско място сред учебните заведения в Стара Загора и окръга. За многостранните си успехи в края на 1977 г. по предложение на МНП и националната комисия за ЮНЕСКО гимназията бе обявена от генералния директор на световната организация, г-н Амаду Махтар М`Боу, за асоциирано към ЮНЕСКО училище. Това бе първото за старозагорски окръг учебно заведение, носител на високото звание. И едно от осемте сред училищата в България.
ИЛ: Как се прави „добро училище”? Коя е формулата?
КМ: За да има успех едно училище, е нужна голяма любов, всеотдайност, взаимно уважение, високо чувство за дълг и, което е особено важно, високи цели. Това обединява колектива. По-опитните учители предаваха своя опит на младите, помагаха им по-бързо да се адаптират към спецификата на учебния процес. Работеше се с всички ученици както в часовете, така и извън тях. Частните уроци бяха непознати. Всички колеги провеждаха ежеседмично консултации с ученици, които имаха трудности при усвояването на знанията.
Особено място заемаше и работата с родителите. Всеки срок класните ръководители посещаваха учениците по домовете им и запознаваха родителите с проблемите на децата им. Мисля, че тази сплав, учители-ученици-родители, бе в основата на всички успехи на гимназията.
Ние не жалехме времето си. Имаше колеги, които прекарваха по 8-10 часа в училище . Трябва да призная и нещо много важно: стремяхме се да даваме всичко от себе си на нашите ученици, но и получавахме не по-малко от тях. Техните разностранни интереси, желанието им за знания стимулираха учителите да се усъвършенствуват в своята професия. Неслучайно 21 учители спечелиха конкурси и преминаха на работа във ВУЗ (София, Пловдив, Варна, Велико Търново и Стара Загора) . Няма да забравя думите на учителката по френски език, Ани Китова, която постъпи при нас като млад специалист: пред председателя на изпитната комисия, професор Божил Николов, заместник-ректор на Софийския университет, заяви , че работата и в гимназията е с основен принос за спечелване на конкурса (c’est bien profitable…)
В учебната работа учителите използваха нови съвременни методи на обучение – семинари, научни конференция, уроци диспути, дискусии. Съвместната работа с културните институти влезе в учебните програми.
Създаден бе първият кабинет по математика по новите нормативи на МНП в града. Изграден бе кабинет по възпитателна работа. Монтирана бе и езикова лаборатория.
ИЛ: Кой беше приоритетът в управленската Ви дейност ?
КМ: Както вече споменах, цел в работата ми като директор бе да насочвам усилията на колектива към решаване на основните задачи, поставени пред училището. Амбицията ни беше 14 годишните деца, прекрачили прага на гимназията, да излязат не само със знания, но и с умения, необходими им, за да се справят с многобройните предизвикателства на живота.
ИЛ: Кои спомени са по-живи – за хубавите или за трудните моменти? Споделете някои.
КМ: В Стара Загора се живее и работи трудно. Съществува някаква инерция, по която всички се движим. Понякога имах чувството, че животът е застинал. Но в този град имаше един оазис, в който се дишаше свободно, имаше енергия в излишък, като в ски състезание, в което бързаш, за да достигнеш щастливия финал. Трудните мигове, които съм имал, бяха вън от училището. Но съм много благодарен на МНП – за подкрепата, за насоките. Благодарността ми е най-вече към двама от най-успешните министри, вече покойници, професор Илчо Димитров и професор Александър Фол.
Не мога да си спомня за някое голямо разочаровани в работата си в гимназията. Само една усмивка, един поглед на нашите ученици можеше да промени и най-лошото настроение. Хубавото бе много – то бе както в общонационалните изяви, така и в успехите на някои, така наречени „трудни” ученици. Израстването на учителите, успехите им в учебно-възпитателната работа раждаха удовлетворението, че си вършим добре работа. Едва ли бих могъл да изброя или да подредя по значимост безчислените постижения на колектива през тези 27 години, през които работих в гимназията. За всички тях, дълбок поклон – и на нашите прекрасни ученици, и на всеотдайните им учители.
ИЛ: А какви бяха тревогите Ви?
След като колективът се обедини около своите цели, и микроколективите в гимназията (методически обединения, предметни комисии) също започнаха да гледат в обща посока и да действат като едно цяло. Нямаше основание за притеснение. Невинаги получавахме разбиране и позитивни оценки от някои градски фактори, в т.ч. и местни ръководители на просветата, но въпреки това запазихме посоката на развитие на училището. Тревоги нямаше, но наистина имаше безсънни нощи, в които си задавах въпроса: „Дали нямаше по-добро решение?”
Парадоксално е обстоятелството, че не се чуваха положителни отзиви за нас от местните ръководители. Даже нямаха конкретни впечатления от нашата работа. А всички – учители, ученици, педагогическо ръководство – работехме здраво, преодолявахме трудности от всякакъв характер, залагахме основите на бъдещи успехи. Признанието от страна на окръжните и общински просветни ръководства дойде значително по-късно. Гимназията бе обявена шест пъти за първенец в общинските прегледи и веднъж – окръжен първенец.
ИЛ: „Моя грешка беше, че…” – ще довършите ли изречението?
КМ: Много по-късно, когато вече бях напуснал училището, премислях: „Какво направих добре, къде сгреших?”. Очевидно в забързаното ежедневие нямах време да си задавам този въпрос, а още по-малко да намеря най-точния отговор. Мисля си, че и сега в генерален план, макар да не съм искал тази длъжност, успях според възможностите си да помогна за резултатите, постигнати от гимназията. Опитът ми като инспектор в окръжния отдел „Народна просвета” ми бе от огромна полза при оказването на методическа и педагогическа помощ на колегите.
И все пак имаше моменти, в които отделни методически звена не функционираха по най-ефективния начин – можеха да търсят по-резултатни форми за разпространение на добрите практики. Макар и в изолирани случаи, имаше моменти, в които отношението учител-ученик при някои колеги не бе както би ми се искало. Не всякога успявах да регулирам тия отношения, независимо от разбирането ми, че всеки учител сам гради своя авторитет. ( А в кръга на шегата – най-голямата ми грешка, беда, е, че не съм завършил гимназия „Ромен Ролан” ).
ИЛ: „Проблемният ученик” – как изглеждаше през вашите очи?
КМ: Считам, че в по-широк смисъл болшинството наши ученици бяха проблемни. Това бяха ученици, които са били най-добрите в своите училища до 7 клас. Те бяха свикнали да бъдат в центъра на внимание. За тях и родителите са полагали огромни грижи. И от тези (смея да го заявя) личности се искаше да изградят силен екип в името на високи цели. Мисля, че това е едно от най-големите постижения на учителския колектив и на училищното ръководство: успяха да обединят тези личности, да породят обичта им към гимназията и готовността да воюват за нейното име.
Разбира се, че не липсваха ученици, които, без да бъдат между най-добрите в областта на знанията, се стремяха да станат „герои” в отклонението от нормите, правилата. Имаше наказани, изключени ученици, но искам веднага да отбележа забележителната роля на паралелковите колективи, които намираха най-верния подход за коригирането на тия отклонения.
Много сме работили и с родителите на тези ученици и мисля, че като краен резултат нямаше незаслужено получени зрелостни свидетелства.
ИЛ: А „проблемният учител” ?
КМ: Както учениците, така и учителите, без да бъдат проблемни, имаха своите проблеми. Никой от тях не бе работил в такъв вид училище. Нямаше и опит в града и окръга. А отговорността бе голяма – това бе национално училище, подчинено организационно директно на МНП.
Мисля, че като ръководител до голяма степен помогнах на колегите за по-бързата адаптация за работа в специфичните условия на езиковата гимназия. В това отношение имах безценната помощ на по-опитните колеги.
И все пак считам, че най-добрата оценка ни даваха нашите ученици – за това говори фактът, че имаше учители, които не можаха да намерят мястото си в гимназията и сами напуснаха. Така нашите ученици коригираха неподходящите назначения на тези учители. Да се работи с отлични ученици е изключително трудно – те не търпят посредствеността.
ИЛ: Да бъдеш част от семейството „Ромен Ролан”, да прекрачиш прага на училището – какво означава(ше) това за ученика, учителя и директора?
КМ: Да, гимназия „Ромен Ролан” бе едно многолюдно, но щастливо семейство. Нейните успехи в градски, национален и международен план привличаха учениците от основните училища. Беше чест да кажеш, че си ученик в „Ромен Ролан” , тоест че си част от успехите на училището. Това до голяма степен се отнасяше и за учителите, обяснимо защо.
Може би най-трудно е за директора на такова училище. Не просто защото изпълнява ролята на гръмоотвод . Той е връзката с обществеността, с ръководителите на местната власт, а както отбелязах преди това, пътят не бе постлан с цветя, нямаше фанфари при откриването на гимназията. А и не само това – оказа се, че не бяхме любимци и на колегите от другите училища. Не знам дали е само завист, но е факт, че не получавахме поздрави за успехите ( най-вече национални и международни), които постигахме.
ИЛ: Как успявахте ефективно да ръководите многоброен колектив, без да използвате инструментите на властта? Много често ние, учителите, с удоволствие даже работехме за обща полза и без допълнително стимулиране. Едва ли „другото време”, в което не беше толкова жив частният интерес, е единствена причина.
КМ: Харесвам думата ръководител, защото тя най-добре отразява същността на длъжността „директор на училище”. В училище не може да има началник, тоест човек с особени заслуги и права или такъв, който стои над колектива и всички са му подчинени. Колективът се състои от равноправни членове и един от тях е определен да ръководи останалите. Както вече споменах, петте години, прекарани в окръжния отдел „народна просвета” ми бяха от голяма полза в ръководството на гимназията, в подпомагането особено на по-младите и по-неопитни колеги. Наистина някои колеги в Стара Загора и Казанлък се „изживяват” като началници. На вратите на кабинетите им пише: приемни часове – а/ за учители, б/ за ученици. Никога не съм поставял такава граница между себе си и колегите, а дори и отношението ми към учениците не бе като началник към подчинени, а на по-опитен и възрастен приятел, който може да даде съвет, ако му бъде поискан. Защото те, макар и много по-млади, са с по-големи потенциални възможности, защото са завършили елитна езикова гимназия, каквато много от колегите не са.
ИЛ: Коя е най-високата оценка която сте получавали? От кого? А най-скъпата ви? (ако двете се разминават)
КМ: Високи оценки съм получавал от моите непосредствени ръководители, от МНП, от националната комисия за ЮНЕСКО, както и от спецеалистите на различните учебни предмети, но най-високата оценка, която съм получил и получавам и по настоящем и която ми е най-скъпа, е от моите ученици. Тяхната любов и признателност доказва, че съм изпълнил дълга си пред тях и пред града, в който съм израснал и живял.
ИЛ: Не мога да не питам и за най-болезнената. Професионалният Ви живот сигурно не ви е спестил и горчилки… ще ги споделите ли?
КМ: Да, действително не ми е спестявано нищо, но както е казал народът, „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората.” Да, болеше от несправедливи оценки, не толкова към мен самия, а към учениците, към отделни колеги. Но всичко съм отдал на непознаването на работата, на известна доза невежество, а понякога и на недоброжелателство.
ИЛ: 40 – годишният юбилей на гимназията стои в моите спомени с една картина: Вие на сцената, а цялата зала, препълнена с бивши ученици, на крака, в изригнали аплодисменти, с изражение на лицата, в което се чете и благодарност, и уважение, и обич. Спомняте ли си този момент?
КМ: Добре си спомням залата в Синдикалния дом на културата и реакцията на нашите ученици, бивши възпитаници. Чувствах се щастлив. За един такъв миг си заслужава човек да живее.
ИЛ: Учениците на „Ромен Ролан” днес са навсякъде по света. Бихте ли им изпратили призив за връщане?
КМ: Казвал съм го на най-отговорни места, че езикова гимназия „Ромен Ролан” е богатство за Стара Загора, че тя е прозорец към света и светът е отворен за възпитаниците на нашата гимназия. И не е само знанието на чуждите езици. Нашите ученици са прекрасни специалисти в областите, в които са се реализирали, и затова са приети навсякъде по света. Жалко е наистина, че техният талант, техните постижения са достояние на други държави. Не зная какво бих правил на тяхното място, защото и тук работят много наши възпитаници. И все пак – ако нямат възможност за реализация у нас, не бих ги обвинил, че следват мечтите си.
Надявам се, че скоро и за тях ще има място под слънцето на родна земя, че и те ще се завърнат, за да бъдат полезни на своята страна.
ИЛ: Какво Ви радва и какво ви прави тъжен днес?
КМ: Тъжно е, че годините отминават и животът става по-труден и че човек не може да бъде полезен на другите, както му се иска. Не всичко е носталгия по миналото, но това разделение, това противопоставяне не е от полза на никого. Радва ме всичко хубаво, което се случва. Радват ме постиженията на младите хора, които успяват в редица международни изяви. Възхищавам се на талантите на българина.
ИЛ: Подарете от опита си на настоящия млад директор, Теодора Николова. Дайте съвет – за принципи, за гласове, които да чува, за приоритети.
КМ: Не познавам госпожа Теодора Николова, но това, което споделих за себе си като директор, бих го препоръчал и на нея. На нея и е много по-трудно, защото няма предварителна подготовка за ръководство на такова голямо училище и ще трябва да се справя в движение. Тя няма проблемите, които имах аз при създаването на гимназията и формирането на колектива. Гимназията е вече с утвърден авторитет, със сформиран колектив и е добре да учи и да се учи на управленски умения, да се учи и от опита на колегите от колектива.
ИЛ: И нещо от Вашата мъдрост, без патос, и за всички нас: кое носи усещането „смислен живот”?
КМ: Само животът, посветен на другите, има стойност и смисъл. Човек трябва да живее не за себе си, а за другите, да бъде максимално полезен на хората около себе си.
Leave a Reply