Запътваме се към класната стая. Денят е 15-ти Септември, 1996. Аз започвам петте си години в езиковата, там където е завършил Стефан Вълдобрев. Там, където още не знаех,че ще науча как да съм любопитен към света,как да търся и да намирам. Там където щях да се науча да забивам и да закъснявам за час. И да получа диплома по немски.
Наместих токата на колана си. Винаги съм предпочитал дънки, а тях никога не стягах с каиш. Панталоните бях оставил за специални дни, такива като днес. Оглеждам се наоколо, опитвайки да запомня лицата на съучениците, вече цял ден се любувам на промяната на момичетата в нашия клас. Изпитвам някакво странно чувство на неподплатена гордост, заразен от ентусиазма около мен. Денят е 27-ми Май, 2001. Балът.
Момичетата са променени, защото вече са жени, със своите цели, планове, проблеми, а моята гордост е неподплатена, тъй като съм страшно назад с темите по Биология и Химия, а изпитите са скоро. Калпазанин. В ръка стискам първия си телефон и пресмятам колко смс-а съм пратил вече и дали мога да си го позволя. Но това отшумява, изместено от глъчката. Учениците на едно от най-елитните училища в България завършват днес. Време е за празник.
Наведох се да оправя връзката на дясната си обувка, беше се развързала и се пълнеше със сняг. Намирам се на няколко хвърлея от връх Уошингтън в Ню Хемпшир, най- ветровитото място в северното полукълбо, а поривите стигат днес до 150 км/ч, термометърът се беше заковал на -30 още на излизане от базата. Денят е 13-ти Февруари, 2016. От 7 години живея в Щатите, където съм зъболекар, не съм говорил на немски от 15 години.
Трябваше да прозвучи иронично, но някак не е. Гимназията отдавна спря да пише дипломи просто на хартия.
Ромен Ролан се специализира в това да издава визи, пасавани в нашите глави, в нашето отношение към света. Такива визи, които имат децата загледани в географска карта, запаметявайки столиците на света, те се пренасят мислено там, ритат мач с Роналдо или яздят лъвове в саваната. Ние просто запазихме това любопитство, а гимназията ни даде средствата да го превърнем в реалност. И това стана толкова естествено, колкото нормално беше учителят ни по информатика Йоши да е от Осака, Брендън с всесезонните си сандали – някъде от Щатите и те носеха със себе си този копнеж да опознаят нашия свят, който реципрочно се нанесе в нас за техния.
Петте години в ГПЧЕ-то отминаха отдавна, толкова отдавна колкото и 35-годишнината, където за няколко минути делих сцена със Стефан Вълдобрев (нямаше как да не го спомена), но всеки път, минавайки оттам виждам вездесъщата карта, напукания асфалт и си припомням учителите, които оставиха диря в мен. За Мариана Бонева, Дима, Братоева, Фани, Джогова, разбира се. И петнадесет години по-късно усещам същия дух на това място.
И този Sehnsucht…
Благодаря ти, Ромен Ролан.
Генко Станилов
Випуск 2001
Leave a Reply