В контекста на епохата
Бях изпратен от Франция в България в рамките на двустранна спогодба за сътрудничество в областта на обучението и обмена на учители с цел развиване на преподаването на френски език, така че на изхода на средното образование учениците да владеят перфектно езика.
И така, на 1 септември 1971 година, пристигнах в Стара Загора за две учебни години (и си тръгнах със семейството в края на юни 1973 година). Пристигнах сам през септември: двадесет и пет годишен, наскоро завършил университета – научен профил, поработил малко като учител по физика и химия, женен, със син на 20 месеца. Семейството: съпругата ми Франсоаз и първородният ми син Жером, се присъедини към мен през пролетта на 1972 и живяхме заедно в Стара Загора 15 месеца, а през юни 1972 в старозагорската болница се роди и нашата малка дъщеричка Стефани.
В гимназията бях посрещнат от господин Матев, директор, и госпожа Матева, заместник-директор. Спомням си предимно учителите по френски език: господин Цанев, госпожа Кьосеиванова и госпожа Китова, както и някои преподаватели по други предмети. През тази учебна година имаше и едно френско семейство: господин и госпожа Варлюзел. Преподавах химия в VIII, IX и X клас изцяло на френски език!!! По онова време Френската гимназия делеше сградата с едно друго училище и учехме сутрин от 7:30 до 13:30 ч. Следващата учебна година 1972/1973 семейство Варлюзел замина за Сливен, а в гимназията дойдоха двама млади колеги французи: Жан-Пиер Валентини и Жоел Бертизен.
Някои изненади и странности за чужденеца
Първата изненада беше, когато на 15 септември училището се оказа празно?! Причината: мобилизация на ученици и учители за прибиране на реколтата (мисля, че беше с. Партизанин, не е толкова важно). Бях сам, млад и любопитен да се запозная с живота на село, затова се присъединих към учениците и учителите сред ябълкови градини и памукови поля. Бяхме настанени по къщите при селяните. Бригадата беше един прекрасен начин да се установи неформален контакт между ученици и учители. Останал ми е споменът за приятна атмосфера, за не много трудна работа и за прекрасно септемврийско слънце. Имах дори уникалната възможност да участвам в лов на зайци без пушка.
По-късно, когато започнахме да учим, открих, че българската образователна система е доста различна от френската по онова време. Униформа и проверка на учениците, стриктни изисквания и за облеклото, и външния вид на учителите (без бради, за мен беше направено изключение…). Учеше се само половин ден, следобедът беше предназначен за самостоятелна подготовка, както и за занимания със спорт, култура, равлечения. Скалата за оценяване беше от 0 до 6 (всъщност само от 2 до 6), за разлика от нашата от 0 до 20. Що се отнася до науката, тя се ограничаваше почти само до руските и съветските постижения и съвсем малко, почти окултно, се споменаваха, тези на учени от Великобритания, САЩ, Германия, Франция и Италия през XIX и XX век. Методиката се базираше изключително върху повторението, с малко упражнения и самостоятелни задачи и липса на работа по групи. Спомням си изключително добрата воля за работа от страна на учениците, като се има предвид и това, че те учеха на чужд за тях език. Изпитвах голямо задоволство от работата си в X клас от факта, че болшинството от учениците ми вече добре владеят френски както писмено, така и устно.
В ежедневието с учудване открих, че българите имат различна азбука и се чувствах малко объркан пред надписите на магазините, будките за вестници или паметниците… Живеех лесно, защото навсякъде по улиците имаше павилиони за храна, напитки, кафе. Четеш, ядеш и се изненадваш, че често на въпроса ти отговарят с „няма“, въпреки отрупаната витрина…
В града имаше множество обществени структури, по-специално за децата: детски диспансер, родилен дом и болница, детски ясли, начални училища, гимназии, стадиони, спортни зали, парк (много често посещавахме парк Аязмото на север от града).
През юни 1972 година имахме щастието да ни се роди дъщеричка в родилния дом в Стара Загора. Раждането, както и грижите за майката и бебето, бяха в голяма степен улеснени от това, че и акушерката, и гинеколожката говореха френски език. Според правилата на болницата семейството нямаше право да посети родилката и аз научих за раждането на дъщера ми от един списък на вратата на родилното. Стефани Клод Перие, 52 см, 3,5 кг, номер 100. Номер сто беше даден на моята съпруга за удобство, беше лесен за запомняне и за ориентация при преместванията на бебетата. През дните, в които беше в болницата, комуникирах със съпругата си чрез малки бележки, които си предавахме посредствон една връвчица между третия етаж и тротоара пред болницата!!!
Двегодишният ни син беше записан на детска градина, където преподаваха основни понятия на френски език на децата. Всяка сутрин със своите малки другарчета той поздравяваше учителката с милото „Здравейте, госпожо Сам-со-но-ва“!!! Той и сестричката му се хранеха от детската кухня.
Един друг повод за приятна изненада бе красивата опера в града, чудесно разположена, където имах възможността да открия за първи път оперите Момчил, Борис Годунов и др. продукции на местната оперна трупа, както и на гастролиращи трупи.
По време на престоя си имах шанса да карам едно малко рено, благодарение на което можахме да попътуваме и да опознаем страната и хората. Не спирахме да се изненадваме на гостоприемството и любезността на хората от селата, най-вече по-възрастните, които се чудеха как да ни посрещнат: поднасяха ни напитки, плодове, сладкиши, канеха ни вкъщи. Едно младо френско семейство с две деца, на 1 и на 3 години, с кола, покрай Марица, някъде на Балканите, не се срещаше често… и това оставя прекрасни спомени.
Впрочем, колата беше повод и за доста контакти с местната милиция: една чужда кола беше рядко явление за онова време, достатъчно, за да предизвика интерес. И когато милиционерът разбереше, че сме французи, изреждаше арсенала от няколкото думи, които знаеше, като например: футбол, генерал Де Гол или Луи дьо Фюнес…
Колата беше полезна и с това, че позволи на някои млади българи да държат волана за първи път по пусти пътища, когато учителят по химия ставаше инструктор по кормуване.
Заключение
Повече от 40 години по-късно отлично си давам сметка, че съм имал уникалната възможност да бъда част от образователното сътрудничество с България. Аз и моето младо семейство открихме една страна и един народ, дотогава непознати за нас, при различен политически режим, и живяхме в условия, приятни за нас. Опитът, който получих в професионален, културен и човешки план, ми помогна вероятно както в по-нататъшната ми кариера, така и в личения ми живот.
През 2012 бях изключително развълнуван при връщането ни 40 години по-късно в България, заедно със съпруга ми, по покана на мои бивши ученици. Заварихме една нова страна, в процес на промяна. И можем само да ви пожелаем да построите тази нова България в духа и ценностите на Просвещението и на взаимното разбирателство между хората.
След завръщането си от България през 1973 кариерата ми продължи в индустрията, работих за компанията Мишлин в град Клермон-Феран, занимавах се с изучаване на материалите за гуми. Имах възможността да работя още веднъж в чужбина, в Япония, отново със съпругата си, от 1997 до 2000: и така кръгът се затвори. От 2008 съм пенсионер.
Що се отнася до семейството ми – женен съм от 48 години, имаме три деца: Жером, Стефани (българката) и Клеманс, 8 внучета между 5- и 16-годишни, и живеем като дейни и щастливи пенсионери.
Дълъг живот на гимназия „Ромен Ролан“, успех и щастие на всички нейни учители и ученици – бивши и настоящи!
Клод Перие,
учител във ФЕГ „Ромен Ролан“, Стара Загора, през 1971-1973
Материалът е изготвен с любезното съдействие на госпожа Стефка Райкова и на Николета Манчева от 12.Ж клас, на които сърдечно благодарим!
QUELQUES IMPRESSIONS DE SEJOUR EN BULGARIE DE Claude PERRIER
AU LYCEE FRANÇAIS DE STARA ZAGORA EN 1971-1973
Mars 2016
Le contexte de l’époque
J’ai été envoyé par la France en Bulgarie dans le cadre d’une convention entre les deux pays pour développer la formation et l’échanges de professeurs pour développer l’enseignement du français et former en sortie de scolarité des élèves parfaitement francophones.
Je suis donc arrivé le 15 septembre 1971 à Stara Zagora pour 2 années scolaires (nous sommes repartis avec ma famille fin juin 1973), âgé de 25 ans, ayant suivi des études universitaires scientifiques puis travaillé comme professeur de physique-chimie, marié et avec un jeune garçon de 20 mois à l’époque ; je suis arrivé seul en septembre , ma famille (mon épouse Françoise et mon premier fils Jérôme) m’a rejoint au printemps 1972 et nous avons donc vécu en famille 15 mois à Stara et dans le pays, avec la naissance de notre petite fille Stéphanie en juin 1972 à Stara Zagora.
Au lycée français j’ai été accueilli par Monsieur Matev, le directeur, et madame Mateva la sous directrice ; je me souviens de quelques collègues bulgares, surtout les professeurs de français (monsieur Tsanev, mesdames Kiousseivanova, Kitova) et d’autres dans d’autres disciplines ; cette année là, 1971-1972, un couple de professeurs français était aussi présent : Mr et Mme Warlusel. J’étais professeur de chimie (dont le cours était entièrement en Français !!!) pour les classes de VIII, IX, et X. A cette époque le lycée français partageait un bâtiment avec une autre école, ce qui fait que nous n’avions cours que le matin (de 7:30 heures à 13:30 heures il me semble). L’année suivante 1972-1973 la famille Warluzel est partie à Sliven, et a été remplacé par 2 jeunes professeurs français : Jean Pierre Valentini, et Joël Berthézène.
Quelques Surprises et Etonnements
Première surprise le 15 septembre le lycée était vide !!! Explication : mobilisation des élèves et des professeurs pour les récoltes agricoles dans la plaine (vers Partizanin, je crois) ; qu’à cela ne tienne, étant seul, jeune et curieux de vivre à la campagne je suis donc parti rejoindre élèves et professeurs au milieu des pommiers et des champs de coton, hébergés et nourris chez l’habitant ; c’était un excellent moyen d’établir un contact avec élèves et collègues en dehors des cours. Je me souviens d’une très bonne ambiance, d’un travail pas trop difficile et d’un temps de septembre superbe. J’ai même eu la particularité de participer à une chasse au lièvre sans fusil !!!
Puis après la reprise des cours, découverte des modes de fonctionnement du système éducatif bulgare assez différent du système français de l’époque. Port de l’uniforme et appel pour les élèves, tenue stricte pour les professeurs (pas de barbe, on a fait une exception pour moi…). Enseignement sur une demi-journée, l’après midi étant consacrée au travail personnel, et aux activités de sport, loisir, culture, social. Système de notation de 0 à 6 (en réalité de 4 à6) au lieu de 0 à 20. Dans le domaine des sciences quasi exclusivité de l’apport de la science russe ou soviétique, apport très minimisé, voir occulté, des travaux des savants de Grande Bretagne, Amérique, Allemagne, France, Italie aux XIX et XX siècle. Pédagogie beaucoup axée sur la répétition, peu d’exercices ou travaux dirigés ou de groupe. Très bonne volonté des élèves, compte tenu de la difficulté de suivre ces cours en langue étrangère pour eux. Très grosse satisfaction en classe de Xème de voir que la grande majorité des élèves maitrise bien la langue française à l’écrit et à l’oral.
Dans la vie courante surprise de découvrir un autre alphabet et de se sentir un peu perdu devant les inscriptions des magasins, des kiosques ou monuments…et de vivre facilement dans la rue avec des boutiques partout pour manger, boire, prendre un café, lire , acheter , avec la surprise souvent de se voir répondre « nyama » malgré un bel étalage…
Multiples structures collectives , pour les enfants en particulier : dispensaire médical, maternité et hôpital, crèche, petite école, lycée, stades, gymnases, parc (nous avons beaucoup fréquenté le parc Ayasmo au dessus de Stara).
Nous avons eu le bonheur d’avoir une petite fille, née à Stara Zagora en juin 1972 à la maternité. Le suivi et l’accouchement de la maman ont grandement été facilités par la sage femme et la gynécologue parlant français. Particularités du système bulgare : les visites de la famille n’étaient pas autorisées et j’ai appris la naissance de ma fille par un affichage à la porte de la maternité :
Stéphanie Claud Perrier, 52 cm, 3,5kg, numéro cto.
Le numéro Cto avait été attribué à mon épouse par commodité, c’était le plus facile à retenir et repérer dans les mouvements des bébés.. Dans les jours de maternité nous avons communiqué avec mon épouse par une ficelle et des petits mots de papier entre le troisième étage de la maternité et le trottoir !!!
Notre fils de 2 ans a été inscrit à la petite école locale, ou des rudiments de français étaient donnés aux enfants ; chaque matin avec ses petits camarades il saluait la maitresse d’un sympathique « Bon-jour ca-ma-ra-de Sam-so-no-va » !!! Il utilisait comme sa sœur les cantines enfantines.
Autre point d’étonnement l’existence locale d’un très bel opéra, très bien situé, ou j’ai eu la possibilité de découvrir mes tout premiers opéras (Momchild, Boris Godounov, etc..) avec troupe locale et troupes extérieures.
Pendant mon séjour, j’avais la chance d’avoir une petite voiture (une 4L Renault) qui m’a permis de voyager, découvrir le pays et ses habitants. Nous avons toujours été frappé par l’accueil et la gentillesse des gens dans les villages dont les habitants en particulier les anciens ne savaient pas quoi faire pour nous faire plaisir : offre de boisson, de fruit, de pâtisserie, d’invitation chez eux : un jeune couple français avec 2 enfants de 1 et 3 ans, en voiture au cœur de la Maritsa ou des Balkans, ce n’était pas banal….mais cela reste un excellent souvenir.
La voiture d’ailleurs a été le prétexte à de nombreux contacts avec la milice locale : une voiture étrangère était assez rare pour susciter la curiosité, et lors du contact dès que le milicien s’apercevait que nous étions français avec les quelques mots qu’il connaissait, il évoquait le foot, le général de Gaulle ou Louis de Funès….
Autre utilité elle a permis à des jeunes bulgares de tenir un volant pour la première fois dans des zones désertes, le prof de chimie a pu parfois être aussi moniteur d’auto …
Conclusions
Plus de 40 ans après j’ai parfaitement conscience d’avoir eu une occasion unique de cette coopération éducative en Bulgarie avec ma très jeune famille ; d’avoir découvert un pays et un peuple méconnu, sous un régime différent, avec ses caractères propres, dans des conditions pour moi agréables.
Cette expérience étrangère professionnelle, culturelle et humaine a été pour moi formatrice et m’a probablement servi dans ma carrière et vie ultérieure.
J’ai été particulièrement touché par notre voyage retour en Bulgarie en 2012 invité et accueilli avec mon épouse par certains de mes anciens élèves, 40 ans après !!! Là nous avons découvert un nouveau pays en pleine transition : nous ne pouvons que vous souhaiter de construire ce nouveau pays dans les valeurs du siècle des lumières et de la compréhension entre les personnes et les peuples .
Après la Bulgarie j’ai fait ma carrière professionnelle dans l’industrie, au sein de l’entreprise Michelin à Clermont-Ferrand, dans l’étude des matériaux composant le pneumatique. J’ai eu la chance de vivre dans ce cadre une deuxième expatriation au Japon, toujours avec mon épouse de 1997 à 2000 : la boucle était bouclée. Je suis retraité depuis 2008.
Sur le plan familial je suis marié depuis 48 ans, nous avons 3 enfants Jérome, Stéphanie (la bulgare), Clémence, et 8 petits enfants de 5 à 16 ans, et nous passons une retraite active et heureuse.
Longue vie au lycée Romain Rolland et réussite et bonheur à tous ses acteurs anciens et présents !
Claude Perrier, professeur promotions 1971-1973
Leave a Reply