Екатерина Бояджиева, преподавател по философия, за ролята на училището в епохата на сблъсък между дигиталните туземци и дигиталните имигранти.
♥ ♥ ♥
Не е нужно да се съгласим веднага, но как да не се замислим върху едно популярно в социологическата литература наблюдение на американската антроположка Маргарет Мийд. «Младите хора са коренното население на този свят, в който ние сме имигранти – казва тя -…. няма по света възрастни, които да знаят това, което знаят децата им, независимо колко отдалечени и прости ни изглеждат дадени общества.»
Вече и в България можем да кажем, че живеем в общество, в което за първи път кодовете на културната грамотност се познават повече от младите, отколкото от старите. Младите владеят повече компютър, интернет комуникация и чужди езици. Нещо повече, те осъществяват свой субкултурен диалог, основаващ се на тези нови кодове, не рядко предизвикващи смут, в опита да бъдат овладяни от по-възрастните поколения. Да, но същите тези виртуози с нов тип грамотност безапелационно печелят и призове за непознаване на родния език, отчайващо ниска обща култура, повърхностна представа за събитията в локалния и глобален свят, неумение да правят ценностен избор.
Далеч съм от намерението да говоря за младите с констатации, познати от времето на Аристотел и Теофраст. Всяко поколение се оплаква, че доброто старо време е отминало, че младите стават все по-глупави и безотговорни, неинтелигентни и незадълбочени. От една страна би било проява на социално и историческо късогледство да го направя, а от друга (и това е най-важното) не искам да съдя от някакъв изкуствен пиедестал някого, когото обичам и на когото съм посветила дългогодишните си професионални усилия – младият човек.
Опитът ми е в това да го разбера, а понеже става дума за някакъв групов образ, това не би могло да се случи извън пространствено-времевите контури на нашия свят.
В едно свое интервю културологът Александър Кьосев изказва следното твърдение: «Наблюдаваме три едновременни залеза – залезът на гражданската активност, на либералния индивидуализъм и залезът на Гутенберговата галактика (печатната култура). Нещо фундаментално си отива, което прави елитите все по-затворен, а обикновените граждани – все по-малко интересуващи се, все по-малко избиращи, превърнати в консуматори на медийна стока.» Както на повечето социокултурни идеи и на тази трябва да гледаме като на една интересна хипотеза, провокираща дискусия. Сигурно е едно, не можем да се спрем в уюта на традиционните модели и отчаяно да се съпротивяваме на нещо, което отказваме да разберем. Всяка промяна води до различен брой благоприятни и неблагоприятни последици. За да се намали ефекта от неблагоприятните, а благоприятните последици да се оползотворят и развиват е нужно да се познават и разбират процесите, които са ги предизвикали. В противен случай едните се преекспонират за сметка на другите, а в крайна сметка нещо съществено се пропуска.
Училището днес, вече не е място за формално предаване на опит и ценности. Повече от всякога се налага то да добие характера на социално съдружие, място за реално личностно развитие и изява. Като институция, училището е съществен елемент от публичния живот, мястото където личността става компетентна и самостоятелна чрез активността, която проявява в настоящето си или тъкмо обратното – остава инфантилна и неориентирана поради липсата на такава активност.
В периода на средното училище личността се индивидуализира, изгражда свой ценностен свят, а това е немислимо без четенето на философска, художествена и историческа литература. Говоря не за ровенето в интернет, а за четенето в самота, във вглъбеност, с възможност за идентификация и проиграване на варианти и избори. Това четене култивира и възпитава индивида и неговата способност да бъде себе си, да бъде автономен. Новите кодове на грамотността само временно и често илюзорно заместват «гутенберговия свят». Но дори и така да е, ние трябва да ги научаваме, разбираме, преди да съдим и заклеймяваме.
Училището е мостът, който заедно преминаваме, който не разделя, а свързва ценностите и световете ни. Ако сме пряко ангажирани с младите (ние учителите, но и родителите) сигурно е и още нещо: длъжни сме да познаваме техния свят, да намираме пътя към него, да сближим културните модели – традиционните и модерните, своите и чуждите. По този път и от нас се изисква да научим и да направим много.
Leave a Reply