Калоян Стратиев, випуск 2011, за емоциите и настроенията след бала и дипломирането. Написано септември 2011.
Клетва
Всички неща в нашия неразбираем сложен свят рано или късно намират своя край. Дори и най-хубавите. Дори и експериментът „Son sevinç”. И ето, че и той порасна, паралелно с нас завърши и дойде време да отлети и бъде забравен. С носталгия мога дълго да разказвам как се роди в легендарната окъсана тетрадка по английски език веднага след триумфалното ни завръщане от Турция, как дори аз не го приемах насериозно в началото… Помня, че още докато беше невзрачно невръстно проектче непознато никому, имаше амбицията скоро да се превърне в солидно интригуващо четиво. Не след дълго, когато навърши 1 месец вече бях сигурен, че освен мерак, притежава и нужния потенциал да се хареса на аудиторията. Крехкото документче растеше с дни, пълнеше страничка след страничка, сърдеше приятел след приятелка и радваше досетливи бивши съученици. И все така, до днес. Днес историята за Випуск 2011, тръгнал и се върнал от голям и звучен банкет в Мармарис, приключва и има нужда от смислено измислен завършек.
Стоя си вкъщи и гледам снимки… Снимките от бала, снимките от Турция, фотосите с вашите, твоите, нашите усмивки. Колко хубаво е било! И колко далечно. Сякаш беше преди цяла вечност, когато всички бяхме в един и същ курорт, един и същ град, сграда, коридор. Сега сме необратимо разделени и никога, никога нещата няма да бъдат същите, без значение към колко сълзливи групи във Facebook се присъединим или колко нагласени „последни” събирания в Cosmo си организираме. Дори и фактът, че доброволно посетихме училище в най-мразения през годините ден (15.09) само и само да се видим отново, няма да върне старото статукво. Училищните дни са погребани, грубо зарити отдолу под индивидуалните ни мержеления да се развиваме в най-различни насоки, безвъзвратно запечатани зад глупавата масивна преграда, отделяща отминалите 5 години от бъдещето ни като зрели хора. Колко жалко е всичко!
Връщам се назад и ровя из претъпканите чекмеджета на необятната си памет. Подреждам факти, прехвърлям папки от рафт „9 клас” в рафт „10 клас”, шкафчетата до едно са пълни, но не намирам сили да изхвърля нищичко. Ще запазя файловете в архива, докогато мога!
Оглеждам по-скорошните си спомени – отново съм в знаменития автобус на прибиране към България. Чуват се обещания, думи, отъждествяващи вяра във вечното приятелство, подкрепа и уважение. Всеки е трогнат, всеки се хваща. И аз бях там, и аз повярвах! Десетина дни по-късно, в едно до болка познато училище, на едно „досадно” дипломиране на един „задружен” випуск, онези емоционални изблици бяха забравени – прибрахме си свидетелствата и си хванахме пътя. Столовете гнусно се изпразваха последователно, докато в края на церемонията бе останала само една трета от завършващите. „Дреме ми на мене, че след моя клас има още няколко да получават дипломи. ЗА-МИ-НА-ВАМ СИ!” Обидно много от нас поразсъждаваха така, не осъзнавайки, че това беше наистина последната ни възможност да бъдем едно цяло, да усетим единството, което ще ни липсва изключително дълго време.
Четвърта част се появи умишлено по-бавно. Искаше ми се не по-късият процес на извоюване на висшето ни образование вече да е започнал. Именно той ни разцепи и разпръсна из България и света. Смелите емигранти напуснаха родината и постепенно привикват към чуждите порядки. Ненавиждащите лудницата в отблъскващата столица, също сноват я из Пловдив, я из Варна, Велико Търново и т.н. И за последно оставих болшинството – провинциалистите завоеватели, впускащи се в хипнотичния свят на София – градът, предлагащ всичко, но и способен да те завлече на дъното. Няма ни! Не сме се виждали! Дали си липсваме изобщо? Докога?
На 24 май, 240 прегърнати гърла се заклеха „във Дявола и Бога” „пак да се срещнат след 10 години” – най-красивият масов жест, който някога съм виждал, трогателна сцена, пред която всяко сърце ускорява темповете си и всяко око затреперва. Момент, чиято магия е невъзможно да бъде уловена от камери и фотоапарати, миг на върховно приятелство, непостижимо при други обстоятелства. Нека удържим на думите си и не потъпчем най-прекрасната илюзия, създадена от всички нас. Позволете на другите да живеят в сърцата ви, за да не спирате да обитавате мислите на приятелите, заминали наблизо или надалеч! Не се отчуждавайте! Не се забравяйте! Но не забравяйте и мен, защото аз също ви обичам! Помнете нашата последна радост!
Просто е и зависи само от теб… Направи го. Аз вече дадох своето обещание!
Заклех се!
Бел. ред. Ще публикуваме и други гледни точки, ако ни изпратите.
Leave a Reply