МЕНИДЖЪР НА КЛАСНАТА СТАЯ

Даниела Табакова завършва ГПЧЕ”Ромен Ролан” през 1996 г. Професионалният й път е необичаен – убедете се сами в статията, любезно предоставена ни от Даниела и публикувана в сп. Мениджър през септември, 2011.

„Как така се реши да го направиш?”
Това е въпросът, на който ми се налага да отговарям най-често през последните няколко месеца. Провокиран е от решението ми да напусна досегашната си престижна и сравнително добре платена работа в „Мениджър”, за да стана учител в СОУ „Христо Ботев” в с. Горна Малина като част от проект, който фондация „Заедно в час“ реализира. Основната цел на фондацията е да улесни достъпа до качествено образование на всяко дете в България като адаптира и приложи в страната успелия в 14 други държави подход на международната мрежа Teach For All.

Близки и приятели упорито ме убеждаваха, че с това решение „загърбвам всичките си досегашни професионални постижения” и се „връщам назад в кариерното си развитие”. И не стига това, ами и за да придобия учителска правоспособност, преминавам през изключително интензивно и изтощително обучение, което постави на сериозно изпитание енергията и търпението ми и което ме държа далеч от семейството ми почти 2 месеца.

Ще призная, че аз също имах моменти, в които си задавах въпроса доколко е разумно това, което предприемам и защо е нужно да излизам от уютната си зона на комфорт, какво очаквам, ще се справя ли с предизвикателствата, които крие училищният живот. Аргументите колко неблагодарна, непрестижна и отгоре на всичко ниско платена професия е учителската, колко невъзпитани, агресивни и безотговорни са съвременните деца, как не им се учи и ги мързи, как никой не уважава учителите, колко тежко и безизходно е положението с цялата образователна система и куп други подобни коментари допринесоха много за колебанията ми.

Но в главата ми се въртят едни въпроси, които никак не ми дават мира. Често казваме, че децата са смисълът на живота ни. Защо тогава ни е толкова трудно да ги обичаме без условности, да ги подкрепяме и да им даваме най-доброто, на което сме способни, дори понякога това да ни коства много усилия и енергия и да не получаваме почести и благодарности за него? Защо ги обвиняваме, че копират, отразяват и интернализират ценностите на обществото, което ние градим? Представяме ли им достатъчно атрактивни алтернативни модели на поведение, които да възприемат? Как така забързани и унесени в материалното си ежедневие и личното си добруване отместваме с лека ръка фокуса от тяхното образование и възпитание и прехвърляме отговорността върху „системата“ и което е още по-странно – върху самите деца, категоризирайки ги като мързеливи, недиспилинирани, безотговорни? Кой ни дава властта да делим децата на можещи и не толкова способни, смело да игнорираме тези, от тях, които са различни, защото не пасват на установените модели и стереотипи?…

Сега, докато пиша тези редове, съм сигурна, че решението да стана учител е най-разумното и смело действие, което съм предприемала напоследък.

Предполагах, че тази промяна в живота ми ще има трансформиращ ефект върху мен, но трябва да призная, че не очаквах това да стане толкова бързо и стихийно.

Едно от най-вълнуващите ми преживявания беше откриването на „Лятната академия“ на „Заедно в час“ и първият ми учебен ден на 2 август. Погледът ми срещна един клас от провокативни, любопитни, леко скептични, изпитателни очи, готови да реагират подобаващо на моето поведение и достатъчно смели да ме предизвикат, ако аз се двоумя как да подхвана. Мисля, че в такава ситуация, единственото, което един разумен, уверен в себе си човек, може да направи, е да се усмихне, да се мобилизира и да даде най-доброто от себе си, за да спечели уважението на тези очи, да ги успокои, че може да го следват, защото знае пътя. Всеки мениджър ще се съгласи с мен, че истинското уважение не идва по силата на официалната позиция в йерархията. То се печели и доказва всеки ден. Ако ти липсва увереност или визия, ако не си сигурен накъде искаш да тръгнеш, няма как да очакваш екипът да те следва и да те подкрепя. Дали ще имаш авторитет или не зависи от личностните качества, готовността да поемеш отговорност за действията си, знанията и уменията, които демонстрираш. Да се криеш зад щита на властта и да изискваш уважение от позицията на йерархията показва единствено слабост, която децата улавят безпогрешно и не се свенят да наказват.

Въпросът с уважението има и още една страна. Често говорим с приятели за мениджъри, които не уважават идеите им, подценяват усилията и труда им, държат се пренебрежително. Естествената реакция в такава ситуация е да отхвърлиш подобно отношение към себе си. Въпросът е защо ни учудва, че децата се бунтуват, когато явно дискриминираме различието, опитваме да окастрим и оформим талантите и индивидуалността им според собствените си ценности и разбирания, така че на нас да ни е удобно, заклеймяваме ги с репликата „те толкова си могат“. Не е ли по-нормално да мислим, че ако ние не уважаваме децата, най-естественото и най-малкото, което те могат да направят, е да ни игнорират и да отказват да научат това, което им преподаваме?

Толкова често коментираните напоследък по медиите резултати от PISA, притеснителните анализи на представянето на децата на матури, вече имат реални и конкретни измерения в съзнанието ми. Видях какво означава 17 годишен младеж да срича и да допуска елементарни правписни грешки, чух и прочетох как хора, които догодина ще излязат на пазара на труда, формулират писмено и устно мислите си, говорих с деца в 6 и 7 клас, чието ниво не се отличава значително от нивото на дъщеря ми във 2 клас, видях как колегата по физика беше принуден да подготвя урок, в който да учи шестокласници на таблицата за умножение… Преди се гневях и си задавах въпроса „Добре, кой е виновен за това? Как сме допуснали подобно нещо?“

Винаги е лесно да стоиш отстрани, да наблюдаваш и да отразяваш действителността, да критикуваш смело, да раздаваш правосъдие и идеи как нещо може да се направи по-добре. Сигурна съм обаче, че ако всеки от нас се замисли, ще открие, че се възхищава и с готовност следва хора, които смело запретват ръкави и действат, когато нещо не им се нрави. Не се страхуват да екпериметират, да грешат и да проправят пътища. Сега, когато се изправям лице в лице с проблема, единствената ми мисъл е как мога да използвам малкото време, което ще прекарам с тези деца, за да повярват, че могат да постигнат стаените си и подтиснати мечти, за да поискат да се борят и да изразяват себе си.

Това, което най-много ми помага в предизвикателните ситуации през изминалите месеци, са колегите учители, част от програмата на „Заедно в час“ – 22-ма позитивни, усмихнати, амбициозни, нетърпеливи за хубавото млади хора, с които през есента ще влезем в различни училища в страната. Когато си заобиколен от такива хора денонощно, се влюбваш в живота. Незнайно как, но все намираш начин да се мобилизираш и дори, когато си мислиш, че си на ръба на силите си, успяваш да изкараш от някой прашен ъгъл на същността си още малко енергия, за да подготвиш утрешния си урок още по-добре от днешния. Дадох си сметка, че една от основните задачи на учителя е именно да научи децата си да обичат живота, да мечтаят и да вярват, в собствените си възможности и в това, че границите пред тях са само пределите на собственото им въображение. Няма как да ги научиш, ако самият ти като техен учител не си влюбен във възможностите, които животът ти предлага да експериметираш, да се учиш, да се обогатяваш непрекъснато.

Дали всички тези мисли са в правилна посока?

Когато чуваш въпрос от дете „Може ли догодина лятната академия да трае 2 месеца, а не 1?“; когато разбираш, че голяма част от децата удължават престоя си в лятното училище; когато слушаш как родителите емоционално разказват, че детето става в 6 ч. сутринта и чака автобуса за училище, който идва да го вземе в 8 ч.; когато класната стая е почти пълна в 7.30, при условие, че часовете започват в 8.30 ч. и всичко това се случва по време на лятната ваканция, притесненията дали си на прав път, дали учителската професия е благодарна, дали децата обичат училището, стават някак незначителни.

Технологичното обезпечаване, подобряването на училищната база, промяната в учебното съдържание и т.н. са все неща важни за модернизиране на образованието ни, които биха улеснили учебния процес. Но вече съм абсолютно сигурна в едно – ключът към успешното образование е в отношението между учителя и учениците му. Ролята на учителя е да бъде мениджър на класната стая. За мен това означава да градя среда, в която постиженията са ценност, а децата са активни участници в процеса на научаване, стимулирани да откриват и експериментират, поставят си смели цели и се борят за постигането им. Вярвам, че както и в бизнеса, успехът в образованието зависи от силните учители-лидери.