Калоян Стратиев, випуск 2011, студент втори курс в УНСС, за терзанията след Ромен Ролан и с усмивка за Свети Валентин.
Не мога да спя. От месеци. Всяка нощ ТЯ ся явява в сънищата ми, обърква целия им сюжет и грубиянски ме пробужда. На следващия ден съм дроб сарма – зле ми е, цепи ме тиквата и само мисля как да си легна в топлото общежитийце. Схемата обаче е следната: легна ли по гръб – виждам я в гръб, врътна ли се аз – показва се в анфас, ако легна настрани – в профил ще ми се яви. Като цяло – много тегава история! Не мога да спя от нея, от онзи незабравим образ, който е по-натрапчив и от най-натрапчивата киселяшка дюля, която сте яли. Тази жена ми действа като амоняк на щангист, изглежда крехка, а е достатъчно мощна, за да ме издърпа от лапите на съня. Унасям се и я виждам – най-впечатляващата жена, която съм виждал през живота си, е пред мен, зениците ми се разширяват, протягам ръка и… пропадам обратно в леглото си.
Отново буден, бия два гневни шута на възглавницата си и паля към университета. Отскачам до банята, а в огледалото се гизди ТЯ. КАКВО СЕ СЛУЧВА С МЕН?!? Защо, по дяволите, не мога да я избия от съзнанието си? Каква жена само… Вцепенен съм. Не мога да отделя очи от илюзията, филмът, в който сам съм се вкарал, е шедьовър. Усмихва ми се… Побиват ме тръпки и не зная къде се намирам, но оставам да се зверя в студентското си огледало. Замислям се как ли изглеждам отстрани. Сигурно като малоумник по потник, втренчен като малко дете в чужда близалка. Осъзнавам, че дори съм се и изплезил като него. Едно време по телевизията въртяха сериал на име “Жената в огледалото”. Тогава си мислех, че е само метафора. Жената в моето обаче е едно на милион и не спира да ми намига. Изпотявам се. В най-напечения момент инстинктивно гася лампата и ТЯ изчезва. Нахлузвам дънки и чорапи, шуба, шапка, блуза, шал, казвам на съквартиранта “Чао!” и излитам от прокълнатата стая.
Студентски град ме посреща с отворени обятия – миризма на дюнери на промоция и скимтене на дузина безпризорни песове, умоляващи зачервени чичаци да им подхвърлят апетитна запечена мръвка. Преминавайки покрай легендарната „Манджа стрийт”, бивам подканен да взема участие в покупко-продажба на хранителна стока. Във всеки един друг ден от годината бих отказал на нахалния търговец, (и то не защото ненавиждам „джънк фууд-а”, а защото не обичам да изглежда така, сякаш съм се поддал на мазнярските им подвиквания), но просто нямаше начин да устоя на този изкусен прийом на чичака. Речта му, отправена към мен, ме размекна и реших да инвестирам в “оригинален’’ бургер. А и кой не бил, след като през улицата му е изкрещяно „А за Вас, брат?” Ах, какъв ловък културен оксиморон, каква свобода при боравенето с езика ни! У мен се поражда истинска възхита.
Разсеях се за малко, но мозъкът ми ме върна към нейния образ. Тези очи, тези движения, този глас… О, а тази коса! Крайниците ми изтръпват, коленете ми омекват, ръцете ми треперят, гърбът ми настръхва, коремът ми се свива, сърцето ми препуска, устата ми пресъхва, ушите ми заглъхват. Дух в тяло и тяло с дух, цялата система ведно блокира и ни приема, ни предава. Не мога дори да ям. Пръстите й са се вплели в юмручна хватка около гръкляна ми и стискат душмански. Задъхвам се, дробовете ми изпитват недостиг на кислород, а перфектният й маникюр се впива в шията ми. Вятърът свири мелодия, наподобяваща интонацията на гласа й, нашепва неразбираеми слова, канещи ме при нея. Завива ми се свят, срещата ни изглежда безумно далечна и безразсъдно обречена. Жалък съм!
В университета е тъпо и скучно, в настроение като днешното се чудя защо изобщо съм се записал да уча за разни Леонтиеви системи, фючърсни щуротии, методи за изписване на СМЗ и абсурдни изтласкващи ефекти. Набързо обаче си налагам, че така е редно, нормално, правилно, удачно, целесъобразно + още няколко синонима. Нахълтвам в аулата с усмивката на отговорен и прозрял целта от висшето образование хашлак, готов да почерпи безконечни практически и теоретически научни знания, чудеса и занаяти от разсеяни дядовци и заядливи баби. След 15-минутно свръхзвуково сумтящо диктуване от стар вмирисан учебник се оказвам закъртил на своята студентска “скамейка’’.
Да, познахте! ТЯ няма да ме изостави, ще ме навести дори в мигове, в които най-малко очаквам. Избухвам и отскачам от мястото си. Стреснат и разреван, всявам смут в залата, преди да напусна на спринт. Колегите ми ме мислят за психопат, а аз просто съм обсебен от една жена. Не е трудно за разбиране, нали? Предполагам на всеки мъж се е случвало поне веднъж.
Часовете се изнизват, последната слънчева светлина напуска любимото ни северно полукълбо и се спуска нощта. Върша куп неща, говоря с някакви хора, блуждаещ безцелно из блока – вече съм изцеден както физически, така и психически. Липсата на здравословен сън се отразява изключително зловредно на всеки един организъм! Възможно ли е да съм се побъркал? Изпушвам, дали да не пропуша?
Станало е късно. Разбирам го от “фецебето’’ – някой го е написал сигурно защото е важно. Имам само един абонат на линия. Той работи като охрана в дискотека и вероятно е влязъл от телефона. Мхм. Явно онзи е бил прав – действително времето е напреднало, докато съм разглеждал нейни снимки. Вече сме 14 февруари – трансплантиран в календара ден на влюбените. Ще прекарам цялото лигаво “утре’’ с приятелката си, но ще бъда мислено при друга… Грозно е! Трупясвам се на износения си матрак. Изпуквам морни стави на леглото, на което отдавна не спя сам, вече сме двама – аз и ТЯ. Понякога дори ми се струва, че ТЯ е по-истинска и плътна от самия мен, като че ли аз съм привидението. Като че ли съм се превърнал в сянка на себе си…
Какво се обърка, та не мога нито да спя и ям, нито да мисля и съществувам? Доскоро повтарях, че „аз съм 6”, а сега се чувствам максимум като “3 по милост’’. Знаех си, че жените са коварни същества и човек трябва да внимава с тях, защото знаят как да те контролират. Сега по емпиричен път се уверих в това. И ето, аз вече съм обсебен. На първо място стои ТЯ, дори и на второ. От последната ни среща минаха месеци, ала още помня малките детайли – парфюма, грима, косата!, роклята й. Никой не ме разбира… Аз копнея да застана пред тази жена, да дам отговор на всички въпроси, които ТЯ ще ми зададе, но ме е страх… Пред нея съм като микроб, като пале, като наакано бебе, което ще бъде нашамарено, усещам се по-нисък от тревата и по-безгласна буква от “ь’’. Нейното неповторяемо излъчване на перфектност ме принизява и ме кара да се чувствам недостоен дори да мисля за нея. Обаче не мога да спра. ТЯ е навсякъде. Дали да не й пиша? Дали и тя мисли за мен? Дали ме харесва? Дали имам шанс?
Задавям се в собствената си тишина, стомахът ми е пълен не само с пеперуди, но и с хиляди други пърхащи гадинки (напъхани вероятно през пъпа ми). Звуча сякаш съм влюбен, м? Границата между любовта и омразата е тънка, но аз зная точно от коя страна на червената линия се намирам. Аз я ненавиждам. Все пак ТЯ ме скъса за 5 път. Не смятам, че и вие бихте таяли добри чувства към най-отвратителната доцентка по висша математика, която ви пише 2 след 2 на всеки условен изпит. Така де, лятото ще се срещнем за шести път и ще видим кой кого. Как ще дочакам следващото си рандеву с нея, изправяща се страховита и достолепна пред мен? Любов? Едва ли… Просто извратена романтика!
Leave a Reply