Десислава Стоева и Виолета Димитрова – випуск 2015, вече бивши ученички на гимназията, с нови житейски проекти в други академични общности – за смисъла на това да принадлежиш към училищната общност, като активно участваш в създаването й. Пред прага на новата учебна година това е едно послание към тези, които остават в гимназията.
Тази статия е нашият „завет“ към всички настоящи и бъдещи ученици в Ромен Ролан. Тя е послание, откровение, очерк на изминалите години тук. Истинска, абсурдна, оригинална и непримирима като самите нас.
В “Ромен Ролан” избрахме да прекараме пет години от живота си, които според речите, които слушахме при откриването и закриването на последната си учебна година, са най-важните и формиращи в живота ни. Въпросът, който всеки от нас си е задавал поне веднъж през тези 5 години, е „Дали взех правилното решение, когато избрах да уча тук?“ В тази статия са отразени два погледа към всичко преживяно и един искрен отговор на горния въпрос от нашата гледна точка на „оцелели“ през тези пет години.
***
Деси: „Ромен Ролан“ определено не е просто езикова гимназия. Тя притежава собствен дух, престиж и традиции; разнообразие на характери и таланти, обединени в необикновено сплотена общност.
Всички сме чували негативни мнения по отношение на строгата дисциплина и изискванията тук. Да, беше трудно. Но малко стойностни неща се постигат, без да бъдат вложени в тях старателност, постоянство и усилие. Но това, което ни е помагало да се преборим и да намерим стимул, е фактът, че никога не сме били сами. Винаги сме преминавали през трудностите колективно и сме знаели, че випуските преди нас са правили същото.
Това, което безспорно ще ми липсва най-много, е духът на училището, двигателят на гимназията. Защото „Ромен Ролан“ не се ограничава само до 7-те учебни часа на ден и двете училищни смени, дворa и интересно боядисаната стая на 11 а клас. Това, което прави училището пулсиращо със живот, сме самите ние. Всички притежаваме различни светогледи, идеи, амбиции, хумор и мечти. А това, коeто култивираше този дух и даваше поле за изява на всички нас, бяха различните клубове и събития, организирани в гимназията. Благодарение на тях винаги преди Коледната ваканция училището започваше да ухае на кекс с канела и на домашни курабийки, изпечени за поредния благотворителен базар; с нетърпение очаквахме и сбирките на литературния клуб по английски език, организирани от Шайнинг Ли. Блажени бяха и вярващите учители, които си мислеха, че учениците ще идват перфектно подготвени за клуба по дебати и ще знаят речите и дуотата си преди да заминат за поредното BEST състезание по публична реч и актьорско майсторство. А нека не забравяме и че именно един от клубовете ни направи сайта http://azimediite.romainrolland.org по-посещаван в браузърите ни, отколкото Tumblr.
Моментът, в който усетих колко ще ми липсва всеки ден да прекрачвам прага на гимназията, беше по време на втората церемония за награждаване по английски език. Тогава осъзнах, че когато се раздаваш в името на една общност, получаваш много повече в замяна – получаваш признание и възможността да бъдеш заобиколен от вдъхновяващи, талантливи и позитивни хора.
***
Вили : Още от малка знаех, че искам да уча в ГПЧЕ „Ромен Ролан“. Всеки път, когато минавах покрай училището с мама, се обръщах към нея и й казвах, че „това един ден ще е моето училище“. Пет години по-късно, вече завършила, пак ми се налагаше да идвам в сградата, главно заради церемонията по награждаване на постижения по английски език. Ходих толкова често в ксерокса, че една от работещите жени там ми каза: „Еее, какво правиш още тука, не завърши ли? Ще кажеш, че пъпа са ти хвърлили тук!“ . Аз неловко се засмях, защото, в интерес на истината, наистина пъпът ми е бил хвърлен в “Ромен Ролан” – в двора на гимназията „Ромен Ролан“, не по поета Ромен Ролан.
Разбира се, когато дойдох за първи път на училище в 8. клас, не очаквах, че е възможно така да се развият нещата за мен. Старото ми училище, което също много обичах, ми липсваше, както и хората там, а и тук трябваше наново да се доказвам – и това ме тревожеше. Сега също ме тревожи, като си помисля, че ще трябва отново да докажа, че съм „достойна“ в университета.
Когато бях малка, не разбирах много какво е това да „принадлежиш“ към дадена „общност“ и защо да изпитваш чувство на „принадлежност“ е толкова важно и приятно. Не разбирах и защо хората казваха „Направи го за училището си!“ . Беше ми интересно, когато виждах бивши ученици да се връщат и да правят дарения на училището. Не защото смятах, че това е глупаво, просто не можех да разбера причината, поради която тези хора правеха това. Ако аз бях Бен Уайът от „Паркове и отдих“, за мен това чувство на принадлежност беше Lil Sebastian.
Но в ГПЧЕ „Ромен Ролан“ почувствах за първи път, че съм част от тази общност. По принцип не обичам етикети, но гордо бих лепнала „принадлежи към общността на “Ромен Ролан“ на челото си! Това усещане за принадлежност поражда чувство на отговорност и ме мотивира силно да се развивам, да работя всеотдайно за каузи, които променят средата, в която търсим себе си и собствената си реализация. В някакъв смисъл любовта ми към училището е клечка кибрит, направена от хвърлен пъп, личен избор и детска сантименталност – едно изцяло ново чувство за мен.
Когато попаднах в тази обстановка, разбира се, единствените мисли в главата ми бяха: „Това е училище. Аз съм ученичка. Тук съм, за да науча даден материал, на който ще бъда изпитана устно и писмено. Вътрешно съм мъртва. Помощ!“ Но имах честта да ми преподават учители, на които наистина им пука за учениците и за образованието, наистина слушат мнението ни и нямат проблеми да експериментират и да направят нещо по-интересно за часа. Бях вдъхновена от неуморната им работа и желанието да направят нещо значимо за училището и учениците. Осъзнавах, че в класната стая нещата са по-често скучни и формални и причината за това е просто образователната система, която оковава преподавателите в протриващи кожата им вериги. Някои от тях успяват да превърнат веригите в обект на интерес, да правят различни неща с тях, но в крайна сметка това са учители, а не фокусници, от които трябва да очакваме да се освободят от тези вериги – но това е друга тема.
Извън класната стая, по време на тези извънкласни дейности, атмосферата е доста по-приятелска, неформална и естествена. Всъщност, именно когато активно се включих в тях, изградих любовта си към гимназията. Видях колко много усилия полагаха учителите, за да ни помогнат (било то в писането на речи или подкрепяйки ни), когато не са длъжни – тогава започнах да проявявам повече „разбиране“ и „съпричастност“. Предполагам, че когато сме в класната стая, е по-трудно да се оцени, че на учителите им пука за нас и че те правят много за нас, защото смятаме, че те са „длъжни“ така или иначе и тяхната работа я приемаме за даденост. В извънкласните дейности, особено тези, които заедно създавахме, бях благодарна за помощта, а в такива ситуации искаш да направиш нещо в замяна. Така се ражда и желанието да помагаш и подкрепяш, а това се превръща в двигател да правиш още и още. И да си отговорен – към себе си и към другите.
Когато се почувствах като част от общността на ГПЧЕ „Ромен Ролан“, отношението ми към живота в гимназията се промени изцяло – аз не само участвах в този изключително богат живот, но и създавах събития – като ученически посланик на Фондация “Бест”, като съ-сценарист на двете церемонии по награждаване на постиженията по английски език, като съ-инициатор на Деня на мълчанието, Деня против хомофобията, като репортер в това пространство…Чувствах се пълноценна и удовлетворена. Може би единственото нещо, което ми се искаше, е да разбера и почувствам това преди 10. клас.
И в този ред на мисли, едно от посланията ми към тези, които четат това, е: бъдете активни и помагайте на по-малките да участват в повече извънкласни дейности, да създават свои събития и кампании и да променят училищната среда. Тази активност ще ги мотивира да поемат инициативата в свои ръце – така ще разберат, че промяната на средата наистина зависи от тях и че те самите са важни, че заедно могат да променят нещата, които не харесват. Всъщност когато започнах да пиша това, посланието ми беше повече хора да вземат участие в извънкласни дейности (каквото и беше посланието на церемонията по английски език), но докато писах и разсъждавах върху преживяванията си, осъзнах, че за да се случи това, е необходимо да чувстваш, че принадлежиш към тази роменролановска общност. Нашата гимназия има достатъчно богат живот, за да предложи на всеки един от вас изява. Просто трябва да направите първата стъпка.
Благодарна съм, че намерих своето място в “Ромен Ролан” – това ми помогна да оцелея и това ново за мен чувство на гордост от училището ми ще остане в мен завинаги и ще ме кара да се връщам и подкрепям каузи и проекти, които обогатяват мен и моето училище.
*Drumrolls please* „Дали направих правилното решение, когато избрах да уча тук?“
Деси: За мен тези пет години си заслужаваха напълно и ако можех да се върна назад във времето, отново бих избрала “Ромен Ролан”, защото независимо от трудностите, тук срещнах едни от най-добрите си приятели и едни от най-отдадените учители. Посланието ми към всички настоящи и бъдещи ученици, които ще прекрачат прага на гимназията, е, че ще „оцелеете“ и това, че ще оцелеете заедно, ще ви направи по-силни и сплотени. Ценете всеки момент и гледайте винаги напред с увереност и усмивка на лице!
Вили: Този път, за да съм по-кратка, на въпроса ” Дали направих правилното решение, когато избрах да уча тук?“ просто ще отговоря –” абсолютно!”
***
Last but not least, това е и нашата последна статия за онлайн списанието на гимназията „Аз и медиите“. За нас беше истинска чест да се включваме със своите репортажи и статии за различните събития в училище и нещата, които ни вълнуваха, и да получаваме отзвук за работата си. След завършването си оставяме най-великия сайт в историята на всички онлайн училищни сайтове в сигурните ръце на талантливия екип на списанието, ръководен от госпожа Таня Маджарова, на която благодарим за търпението по отношение на крайните срокове, за абсолютната свобода на словото, която имахме, работейки с нея в екип. И за креативността й, която е заразителна.
Pay it forward, или пък – предай нататък!
Leave a Reply